Self Portrait

Ранен живот, семейство и обучение

Франсис Бейкън е роден на 28 октомври 1909 г. в Дъблин, Ирландия. Той израства в къща в ирландския селски рай, като син на треньор на надбягващи коне. Детството му е белязано от физически борби; той страда от тежка астма – състояние, което често превръща всяко вдишване в трудно предизвикателство. През младите си години той също преживява силно чувство за затвореност, помняйки как за дълги периоди е затварян в тъмни шкафове от домакиня. Това чувство за задушаване и страхът от членовете на семейството му, криещи се в заключени стаи по време на ирландския революционен период, оставят дълбока и трайна следа върху ранните му години.

Образованието му е предимно частно, провеждано от домашни учители, а не в традиционна класна стая. Това необичайно възпитание означава, че той никога не следва стандартния път на ученичество в художествена школа. На шестнадесетгодишна възраст неспокойството на младостта му го води да напусне дома си в селска Ирландия, за да потърси късмет в Лондон. Той пристига в града на седемнадесет години, оцелявайки с издръжка, осигурена от майка му, докато се справя с комплексността на градския живот.

Живот в Лондон, Берлин и Париж

Към края на 20-те години на миналия век Франсис Бейкън е човек в постоянен трансформ и движение. Той се скита по улиците на Лондон, Берлин и Париж, водейки живот, който често е толкова несигурен и разсардикан, колкото са и градовете, които обитава. През 1928 г. той се заселва в Лондон, оказвайки се в самото сърце на бохемската сцена на града. Това е период на скитане и оцеляване, белязан от неспокойна енергия, докато се движи между тези европейски центрове. Живее с издръжка от издръжка, осигурявана от майка му, и приема различни дребни професии, за да събере за препитание.

През тези години професионалният му път е неразривно свързан с света на интериорния дизайн и декорацията. Той прекарва голяма част от времето си, работещ с текстури и форми, създавайки структурирани обекти за домовете на други хора. Въпреки това, един преломняващ момент настъпва по време на пътуване до Париж в края на 20-те години. Той посещава изложба на творбите на Пикасо и това зрелище променя напълно неговия жизнен курс. Начинът, по който Пикасо се справя с човешката форма — третирайки я като нещо органично и костеноподобно — му предлага нов поглед върху света. Той взема решение да остави дизайна зад гърба си, за да се посвети на живописката — избор, който ще дефинира останалата част от живота му.

Интериорен дизайн и ранна кариера

Преди светът да го познава като живописец, Франсис Бейкън прекарва ранните си професионални години, работещ като интериорен дизайнер и декоратор. Това е практически, структуриран период от живота му, който стои в рязък контраст с турбулентните години, прекарани в блуждаене из Лондон, Берлин и Париж. Той не следва традиционния път на един артист, заобикаляйки напълно художествените училища и официалните обучения. Вместо това, той е човек, обучен самонаучително, който се учи чрез директно наблюдение и чрез непосредствената работа за оформяне на физически пространства.

Нешият принос в дизайна далеч не е малък. Той допринася за естетиката на епохата чрез създаването на килими Royal Wilton с абстрактни мотиви. Неговият поглед към формата се разпространява върху различни домакински предмети и мебели, включително пуфове от телешка кожа, коктейлни рафтове и ширми за стаи. Той също така проектира столове, като често използва тръбна стомана и стъкло, за да създаде силуети, които изглеждат модерни и геометрични. Тези ранни години му осигуряват дълбоко разбиране за структурата и начина, по който обектите запълват едно помещение.

Този опит в декорацията оставя трайна следа върху по-късния му подход към платното. Геометричните форми и архитектурните рамки, които някога е изграждал за жизнените пространства, в крайна сметка се трансформират в прозрачните клетки и пространствените структури, които ще дефинират неговите картини. Той преминава от проектирането на физическите среди, в които хората обитават, към създаването на психологическите пространства, които каптират неговите субекти. Дори когато изоставя дизайна заради четката, усещането за конструиране остава в неговото творечество.

Техника и артистичен стил

Подходът на Франсис Бейкън към платното беше физически и директен. Той работеше с маслени бои и големи четки, нанасяйки цвета по начин, който излъчваше тежест и непосредственост. Цветовете му често бяха размазани и брутални, използвани за да отнемат всяко чувство за декоративен комфорт. Чрез този метод той създаваше фигуративни образи, които изразяваха дълбоко чувство за изолация, жестокост и ужас. Той не се стреми към лъскавата завършеност на традиционното портретче, предпочитайки вместо това да улови суровото усещане за това да бъдеш жив и уязвим.

За да организира тези интензивни емоции, той често използваше специфичен структурен похват. Той прилагаше кубична, архитектурна рамкова система, известна като пространствена рамка. Тези геометрични конструкции действат като прозрачни клетки, затваряйки неговите субекти в дефинирано, често клаустрофобично пространство. Поставяйки фигурите вътре в тези ригидни структури, той успяваше да концентрира образа и да принуди зрителя да се изправи пред изолацията на героя. Тази техника му помогна да се отдалечи от простото разказване на истории, фокусирайки се вместо това върху висцералното въздействие на човешката форма.

Той също така намери начин да използва традиционните религиозни образи, без тежестта на вярата. Той използва концепцията за разпятието като арматура – структурна опора, върху която можеше да „закачи“ специфични усещания за страдание. Това му позволи да изследва човешкото съществуване през призмата на физическото и психологическото нещастие. Нените му творби често разчитаха на тези скелетни рамки, за да издържат тежестта на неговите изкривени и извратни фигури.

• Three Studies for Figures at the Base of a Crucifixion (1944)
• Study for a Portrait (1952)

Ключови творби и основни теми

Творчеството на Франсис Бейкън често изглеждаше като начин за преживяване на тежката и безпокойна атмосфера на средата на двадесети век. През 1945 г. той представи Три проучвания за фигури в основата на разпятието, произведение, което помогна за утвърждаването на неговата репутация. Той не използваше разпятието за религиозна посвещаност, а по-скоро като структурна арматура, върху която да „закачи“ усещанията за страдание. Бейкън се интересуваше от това как човешката форма може да бъде изкривена, за да изрази суровата реалност на съществуването, като често се опитваше да разбере как тялото се движи и се разпада, черпейки вдъхновение от изследванията на движението на Едвард Мейбридж.

Неговото обсесия от виковете се превърна в повтарящ се елемент от неговия визуален език. Той откри специфичен вид ужас в изкрещяващото лице, видяно във филма на Сергей Айзенщайн Броненосец „Потемкин“, и пренесе тази висцерална реакция върху платното. Това достигна своя връх в серията от творби, известна като Крещящите папи, създадена между 1949 и средата на 50-те години на XX век. В тези картини той взе достойното величие на Портрет на папа Инокентий X на Веласкес и го разголи, превръщайки папската фигура в кошмарен призрак на истеричен ужас.

• Три проучвания за фигури в основата на разпятието (1944)
• Крещящите папи (1949–средата на 50-те години)